Траки

ЗАГАДЪЧНИТЕ И НЕПОКОРНИ БЕСИ

Призвани от незапомнени времена да се грижат и защитават храма на Дионис в Родопите, бесите решително отстояват своята свобода и независимост, въпреки силните врагове пред, които ги изправя времето.

Племето на бесите обитавало земите по средното и горното течение на река Хеброс (Марица) с прилежащите планински райони. Условно са се делили на равнини и планински племена. Затова свидетелствал поминъка им сведения, за които ни оставят различни антични автори. Освен със земеделие и животновъдство, бесите се занимали с рударство и металодобив. Те били великолепни златотърсачи и в техните планински земи се добивали големи количества от благородния метал, който после най-вещите и умели ковачи от тях превръщали във великолепни спиращи дъха изделия.

Племето на бесите се свързва със силен царско-жречески род, на който била поверена грижата за прочутото светилище на Дионис в Родопите.

Удобното местоположение, добре развитата пътна мрежа и оживените контакти с Югозападна Тракия, Тракийски херсонес и дори с малоазийския бряг довели до забележителен разцвет на беския династически дом. Неговия апогей продължил до към средата на V век преди христа. От това време се отнася намерения в Голямата могила при Дуванлий златен пръстен изобразяващ конник. Той символизира властта на управляващия владетел и върху него е гравиран надпис – Скитодокос – име, което влиза в кръга на тракийските царски имена.

С възхода на одриския царски дом по времето на Терес I и засилената експанзия на сина му Ситалк по долината на река Хеброс, бесите от равнината били принудени да се подчинят на одрисите. Планинските беси обаче продължили да отстояват упорито своята независимост. Като пазители на светилището на Дионис най-вероятно Ситалк е сключил съюз с тях, тъй като през 429 г.пр-хр. по време на похода на могъщият тракийски цар в Македония към неговата армия се присъединяват и много от планинските беси.

Скоро след смъртта на Ситалк, обаче бесите успели да възвърнат своята независимост. Въпреки последващите стълкновения между тях и одрисите, и нашествия от различни страни те успели да съхранят царството си без сериозни сътресения. Филип II Македонски по време на походите си в тракийските земи също не могъл да ги покори. Въпреки, че установил частично административна власт над беските територии, те останали като цяло извън неговата империя и местните династически домове продължили да се управляват самостоятелно.

Бесите са едно от тракийските племена, което оказва най-сериозна съпротива на експанзията на Рим на Балканския полуостров. Неслучайно, когато след кръвопролитни сражения бесите били победени, римския историк Плутарх написал в своите съчинения с облекчение, че е “окован Беския Арес”. Войнолюбиви и храбри, защитаващи със страст земята си бесите са искрата, която давала надежда на хората и ги обединява в дни на тежки изпитания.

Именно беския жрец Вологез организирал най-голямото антиримско въстание, което продължило цели пет години. Поводът за него станало отнемането на храма на Дионис от Рим и предоставянето му на техния съперник – одрисите. Това довело до всенародно въстание, което като пожар се разпространило сред тракийските племена и обхванало големи части от южна и югозападна България.

За беските жреци и прорицатели няма запазени много сведения, но от достигналото до нас е известно че те са били силно образовани хора, които са притежавали голямо познание за битието, природните процеси, духа. Счита се, че един от най-старите преводи на библията е направен на езика на бесите. Това е така наречената Библия Бесика, за която има различни хипотези и научни изследвания. Появата на този превод е доказателство, че загадъчните беси макар и загубили войната с Рим, са продължили да развиват своята духовна култура и древно наследство. Предавайки познанието и езика си на следващите след тях поколения.

Загадъчните беси – неустрашими воини, изкусни ковачи и просветени жреци, пазители на светилището на Дионис са оставили завинаги своя ярък отпечатък във историята на древна Тракия.