Второ българско царство

КУМАНИТЕ – ЧАСТ ОТ НАРОДА НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Наричани още с името “кипчак” те си спечелили името на умели конни воини, които ценели доблестта и смелостта. Българските владетели от рода Асеневци оценили тези качества на този номадски народ и го превърнали в свой верен съюзник. Впоследствие куманите свързали неразривно съдбата си с България.

Няма еднозначно определение на думата “кипчак”, както първоначално са били наричани куманите. Думата се тълкува като “коняр”, “пастир”, “избухлив, яростен човек”. Други считат, че името идва от “пустиня” или “степ”. Думата “куман” също се употребява с това значение, като се счита е произлиза от “пясък” или “пустиня”, в смисъл на жълт. Това до голяма степен се дължи на описанието на самите кумани, които дават историческите източници – тоест, че те имали жълти коси и сини очи. Представителите на руските народи наричали народа на куманите още и половци, с което се характеризира светлия цвят на косите им.

Куманите се състояли от различни племенни обединения (орди), които обитавали определени територии. По времето на избухването на въстанието на Асеневци в българските земи отвъд река Дунав се било установило едно такова племе.

Подобно на останалите степни народи куманите живеели в юрти, отглеждали многобройни стада добитък и били в непрекъснато движение. Подобно на прабългарите куманите вярвали в небесните светила, принасяли в дар на боговете кучета и за тях “кръвното братство” било по-силно от роднинските връзки. Почитали коня за тях той бил едновременно оръжие и средство за придвижване. Обличали се в овчи кожуси и яздели бързи коне. Подобно на прабългарите в поход един кумански ездач водел до 10 коня със себе си, които сменял непрекъснато. Въоръжението на куманите било нападателно – извити лъкове, саби и къси копия, които се използвали умело за мятане. Изкусно си служели с аркани и куки, а бойната им тактика включвала нападение в разпръснат строй, като редували настъпления и лъжливи оттегляния, атаки и засади. Всички тия прилики на куманите с прабългарите основоположници на населението на България, довело до значително по-лесно сключване на съюза на Асеневци с тях и на асимилирането на куманите като част от българската народност.

До избухването на въстанието на Асеневци, куманите на Балканите били дестабилизиращ фактор. Всяка пролет, когато придвижването станело възможно те нахлували в земите контролирани от Византия и се отдавали на грабеж.

Колко точно били куманските воини отвъд Дунав историческите източници не дават точно представа. Но от запазените сведения и наблюдения на участници в битката при Одрин, когато цар Калоян пристига с 40 000 воини се смята, че куманските бойци са наброявали малко над 10 000 конници. Тази цифра е съвсем резонна предвид факта, че едно племе или орда е разполагала максимум с един тумен /10 000 воини/ годни за битка, като се изключат старите, болните, жените и децата.

Първият контакт между братята Асеневци и куманите бил осъществен през лятото на 1186, след наказателния поход на Исак II Ангел в Мизия. Тогава били положени основите на трайния съюз между българи и кумани, който довел с времето до сливането и обединяването на двата народа в едно.

Договорът влязъл в сила незабавно и през октомври същата година Асеневци се завърнали подкрепени от кумански части. От този момент с редки изключение куманите участвали редовно във военните кампании на българските царе.

Бързите и изкусни кумански воини били използвани от българските царе за тактически операции. Те обикновено предизвиквали паника във враговете, удряли бързо и осигурявали “заслон” за придвижването на основните сили на българската армия. Тази тактика използвал с най-голям успех цар Калоян.

В битката с кръстоносците при Одрин, българският владетел използвал куманите да предизвикат и изведат враговете извън укрепения им лагер. Цар Калоян знаел добре, че няма рицар, който да отклони отправеното предизвикателство за бой. Като използвал куманите той отделил рицарите от защитения им лагер и главното ядро и отвел рицарската конница до мястото където ги очаквали свежите и отпочинали основни сили на българската войска.

Цар Иван Асен II също използвал умело куманите за да постига своите цели.

Българските царе успели да превърнат куманските воини в част от своята военна сила. Те умело насочвали тяхната енергия и сили, за да постигнат поставените си политически и народности цели, които включвали обединението на българските земи.

Българи и кумани били обвързани с тесни връзки – политически и в същото време родствени. Много български боляри се женели за куманки – представители на родовата племенна аристокрация и обратното. По този начин се създало едно военизирано съсловие. Това българо-куманско болярство работело в интерес на българската държава и интереси.

За процеса на сродяване и сливане на двата народа помогнал брака на цар Калоян с куманската принцеса Целгуба /българско име Мария/. Нейният брат Манастър бил дясна ръка на Калоян, велик войвода и предводител на конницата. По този начин българите улеснили процеса на асимилация на куманите и превръщането им в част от българската народност.

Самите кумани получили възможност да се установят трайно в плодородни земи, да получат награда за вярната си и всеотдайна служба. Възможността да постигнат с уменията си върховете на бляскава военна и политическа кариера карала куманите да бъдат верни на българските владетели, и да дават най-доброто от себе си. С трайното усядане в България на куманите те вече станали част от българската народност.

Куманите били заселени в средновековни селища, които се намирали в централната част на днешна северна България, в Троянско, Ловешко, Севлиевско, Габровско, Търновско, тоест местата, където бил съсредоточен и центъра на тогавашната власт на търновските царе. По този начин те държали до себе си куманите, които се доказали като надеждни съюзници и можели да разчитат на тях в бурните времена, за да защитават държавата от врагове.


19.1.2021 г.