В следващите редове ще научите някои любопитни неща за воините на Второто българско царство.

Античността и ранното средновековие се характеризирали с това, че владетелите предвождали големи войски и сражения. Те се отличавали със своята мащабност и размах. В периода 12-13 век започва да се дава предимство на по-малките, но професионално обучени и подготвени военни части. Армията се състояла основно от професионални войници, а не толкова от опълчение. Тези мъже, на които се плащало да се сражaвата били добре обучени и се отличавали с добра дисциплина. Да са войници било тяхна професия. Поради, което те се стремя ли да носят най-доброто защитно и нападателно въоръжение характерно за епохата. Целта била сравнително компактни, но добре подготвени военни части да успеят да вземат връх на бойното поле. Да направят пробив и да спечелят победата с по-малко жертви.

Както и по времето на първото българско царство армията продължавала да се дели на пехота и конница. Тук обаче пехотата вече съставлявала по-голям процент от войската в сравнение с конницата. Говори се и за тежко въоръжени пехотинци, които носели железни ризници, големи щитове, мечове и копия. Имало различни видове пехотни войски в зависимост от задачите , които трябвало да се изпълняват на бойното поле.

Конницата, която била много по-маневрена изпълнявала успешно, както чисто стратегически задачи така и нанасяла тактически удари. Гордостта на българската войска били тежковъоръжените конници – мъже целите облечени в желязо. Техните редици не били многочислени, тъй като издръжката и въоръжението им били скъпи. Но благодарение на своята сила и устрем в битките те често решавали изхода на сраженията и били високо ценени от владетелите.

Използваните оръжия били разнообразни. По-долу ще се спрем на арсенала, с който разполагали българските воини.

Лъкът и стрелата представлявали основното нападателно оръжие, както за конницата така и за пехотата. През XII—XIV в. на въоръжение у българите били тъй наречените „съставни" или „рефлексни" лъкове. По средата дъгата им била извита навътре, а в краищата навън. Рефлексните лъкове придавали допълнително ускорение на изхвърлените стрели и имали голяма пробивна сила — стрелите им достигали до 400—500 крачки. Върховете на стрелите се изковавали от калено желязо и били с листовиден, ромбоиден, трикрилен и пирамидален профил. Функционалното предназначение на различните стрели зависело от характера на боя.

По време на поход войниците носели стрелите си в колчани — те побирали приблизително 40 стрели. Отделно всеки стрелец носел в малка торбичка достатъчно количество върхове на стрели. Колчаните имали формата на издължени цилиндрични кутии. Обикновено ги правели от дърво и ги обшивали с кожа или други апликации. През цялото средновековието българите се славели като отлични стрелци с лък.

Копията били няколко вида в зависимост от предназначението си — с тях били въоръжени, както конниците, така и пехотинците.

Дългото копие, което играело ролята на пика достигало на дължина до 4 метра. С такива дълги копия конниците били в състояние да повалят от седлото вражеските кавалеристи и да държат на безопасно разстояние пехотинците. Понякога към върха на тези копия се прикрепвали метални куки. С помощта на такива пики българите сваляли от конете тежковъоръжените рицари в битката при Одрин.

През XIII в. се появяват и тъй наречените „сулици". За разлика от обикновеното копие дръжката на сулицата била от желязо. Сулиците са били въведени на въоръжени у българите като противодействие срещу рицарската конница, която била неуязвима за обикновените копия.

Късото метално копие било предимно нападателно и на дължина достигало до 2 метра, а желязното му острие — до 18 сантиметра.

Основното нападателно оръжие през епохата били двуострите мечове — с тях можело да се „сече" противникът или пък да се пробожда поваленият неприятел. Мечът имал дълго право острие и завършвал с напречен предпазител и дълга дръжка краят, на която има най-често формата на топка. Ръкохватката била голяма и позволявала захващането да става с две ръце.

През средновековието често се споменава за отряди „секироносци" сред българската войска. Брадвите имали тясно издължено напред острие, а тилната им част има цилиндрична форма. Това оръжие било използувано главно в ръкопашния бой, но влизало и в действие при подкопаване на крепостните стени.

Боздуганите били оръжие за близък бой. Те имали формата на квадратна призма с шипове, двойно пресечен конус, две съединени в основата си пирамиди и други. Боздуганите били оръжието на простолюдието, защото майстореното им не представлявало съществена трудност.

Защитното въоръжение оставало традиционно — щит, шлем, ризница, налакътници и наколенки.

Щитоносците образували специални формирования. През XII—XIV в. щитовете имали предимно сърцевидна, правоъгълна и кръгла форма — всичките в различни варианти. Според предназначението си те били тежки и леки. Тежките били на въоръжение сред пехотинците, тъй като прикривали цялото им тяло — те имат преимуществено правоъгълна и сърцевидна форма. Лекият щит бил популярен сред конницата и имал задължително кръгла форма. Конструкцията на щитовете била дървена. Обличали ги в кожи, а в средата блестели с медния си център —тъй наречения „умбо“.

Ризниците били плетени, плочести и ковани. Плетените се състояли от скачени една с друга железни халки — диаметър от 0,6 до 1,2 сантиметър. Те имали формата на риза с ръкави до лактите, което позволявало свободното движение на ръцете и тялото. Това било извънредно важно, тъй като сраженията продължавали цели часове и изисквали от бойците голяма физическа сила. Като известен недостатък може да се посочи уязвимостта им от стрелите на противника.

Най-голямо разпространение през епохата получили плочестите ризници. Металните плочки били „нашивани" върху кожена дреха, която плътно прилепвала по тялото. Използвали се и ковани ризници. Тези доспехи били използувани от конниците, но разпространението им не било голямо.

Българските воини използвали всички познати за времето си оръжия, а също така разполагали с едни от най-добрите майстори на предпазно въоръжение. Благодарение на своите умения, вещина и качествени оръжия воините на второто българско царство водели успешно своите битки и защитавали достойно името на България.