Второ българско царство

ГОЛЕМИ ГРАДОВЕ ПО ВРЕМЕТО НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Но макар Търновград по своя блясък и величие да е признат в целия средновековен свят през периода 12 – 14 век, то в пределите на държавата съществуват още редица големи градове, на които ще се спрем в този материал.

На север от стара планина по бреговете на река Искър, наричана днес Дунав се издигали здрави и силни градове и крепости. Сред най-известните били “прочутият Белград” и “доблестният и прославен град Бдин” /днешен Видин/. На Долни Дунав се издигали яките крепостни стени на Дръстър /Силистра/. Мощната крепост не веднъж е служила като последна отбранителна линия на българските владетели, където те са спирали вражи нашествия. Освен като важна брънка от средновековната защита на България, градът крепост Дръстър се славел с великолепието на своите постройки и богатствата на неговите жители. Дръстър бил използван като база от цар Ивайло. В последните години белязали залеза на българската държава нараснала изключително много и ролята на Никопол. Там се оттеглил цар Иван Шишман и оттам, той водил своите последни битки в защита на българската земя срещу пълчищата на османските турци.

Най-крайната северозападна точка на българските земи бил Белград. Земите от него до Ниш били заети от гъсти гори. Това била така наричаната в средновековието “българска гора”. Тук там тя била нарушавана от малки живописни долини. Гъстотата на гората затруднявала нашествениците, които дръзвали да навлизат в българската територия. Още по времето на византийското владичество в тези земи – Х-ХII век била издадена заповед забраняваща да се секат горите по протежението на пътя. Самият той бил трудно проходим и придвижването от Белград до Ниш. Дори при най-висока скорост отнемал около 8 дни. Горите между Белград и Ниш се превърнали в смъртоносна клопка за мнозина от западните кръстоносци тръгнали да освобождават Божи гроб. Тълпите следващи Пиер Отшелника и Готие Голтака по време на първия кръстоносен поход, които се състояли от най-бедните слоеве на европейското рицарство богомолци и жадни за плячка наемници, се държали като истински грабители. Без да спазват чест те нападали и грабели селищата по пътя си. Това предизвикало гнева на българското население в тия земи и те атакували безпощадно кръстоносните войски. Мнозина от христовите воини оставили костите си в битките и приготвените засади. В своите съчинения летописците на кръстоносните походи отделели много време, за да опишат страшните българи и непроходимите девствени гори простиращи се между Белград и Ниш.

След Ниш, който бил „великолепен град в превъзходен край" пътят навлизал в Софийското поле, което било „чудно плодородно". От едната му страна издигала снага планината „Витош", а в средата стърчали кулите на крепостта Средец, която се смятала „гордост за българите". Градът бил заобиколен от плодородни полета, в които се отглеждали овошки, лозя, изобилни треви и дървета. Дивеча също бил в изобилие. В котловините се срещали зайци, чакали, сърни, лисици, вълци и други. Водите в околността били бистри и студени, а климата умерен.

От Средец големия път продължавал към „градините на Тракия", а едно негово отклонение отвеждало по посока на днешна Македония, която най-често се споменавала под името България. Най-забележителната река там била „широко течащият Вардар", който ромеите наричали Аксиос. Реката извирала от „българските предели и в средното си течение ставала дори плавателна" — а в далечината от двете и страни се издигали „забулени в облаци планински върхове". Особено бурен ставал Вардар през пролетта, когато се топели снеговете на близките планини. Тогава небето кънтяло от гърмежи и честите непрекъснати светкавици, като че ли заплашвали да изгорят самата земя.

По онези места внушително надигала стените си крепостта Просек, която природата старателно създала и укрепила. Забележителен сред градовете по онези места бил Струмица „изградена на висока планина". Хората, които стоят на крепостните и стени наподобяват птица, ако човек ги гледа от полето „Плодородното място" в подножието на крепостта било „добре обработено, с много лозя и градини". Не по-малко известен бил Мелник изграден върху една скала заобиколен отвред със стръмнини и много дълбоки пропасти. С основание смятали Мелник „почти непристъпен за всички врагове ".

През XIV век особено нараснала славата на Велбужд (Кюстендил) най-вече, заради богатите сребърни рудници, които се намирали в неговата околност.

Най-благодатната област на българската земя била Тракия. Вечно оспорвана между българи и ромеи тя често ставала арена на ожесточени сражения и още по-ужасни опустошения. В Тракия имало много големи, прочути и многолюдни селища.

Украшението на Тракия бил „известният и много голям град" Плъвдин (Пловдив), който ромеите продължавали упорито да наричат Филипопол. Крепостта му била построена на три хълма като всеки един е ограден с висока и голяма стена. А там, където градът се спускал в открито поле го обграждал ров, който минава край реката. За размерите на средновековния Пловдив можем да съдим от описанията на хронистите на кръстоносен поход, които твърдят, че 100-хилядна рицарска армия се побрала едва в половината от къщите на града. Цифрата е без съмнение преувеличена, но дава приблизителна представа за „най-големия и прочут град на Македония".

Друго известно селище в равнината бил Боруй (Стара Загора), който през средновековието българите наричали „Железник". Този град се славел с богатствата си от жито, ечемик, брашно, вино, волове и овце. Пътищата към Боруй преминавали през добре обработени полета пълни с села, лозя и овошки.

На изток българските земи достигали до морето, което ромеите наричали „Понтос" (тоест „път"), а българите „Черно". Българското присъствие по Черноморието било трайно. За разлика от ранното средновековие, когато там преобладавал гръцкият елемент през XII-XIV век българите заселявали плътно пристанищните градове по северното и южното Черноморие.

На север най-известни пристанища били „червената" Калиакра и „много силният добре укрепен и добре пазен" град Варна. По южното Черноморие най-прочута била „укрепената приморска крепост Месемврия" (Несебър). Друг забележителен морски град по това време бил Анхиало /Поморие/. В най-крайната южна точка се намирал Созопол – един голям и гъсто заселен град, от който реално започвала южната българска граница. Тя вървяла по върховете на Странджа планина и била обърната срещу вечния съперник Византия.

През всички времена народът който обитавал тези земи наричал себе си българи, а държавата си българска страна. Въпреки всички завоевания, походи и опити да бъде заличени и унищожени нашите предци съхранили не само земите си , но и имената, които са им дали така, че те да пребъдат през времето и да напомнят за тяхното величие.


29.5.2020 г.