От най-дълбока древност българите са се стремя ли да обогатяват своите познания за света, духа и културата. По времето на второто българско царство особено силно е било застъпено обучението провеждано в училищата към църквите и манастирите. Благодарение на неуморната просветителска и преподавателска работа на монасите в тях там хората са получавали познанията за света – духовен и светски.

Обучението в българските земи се извършвало в два вида училища: прицърковни (енорийски) и манастирски. И в двата вида училища по същност, съдържание и насоченост то било църковно-богословско. Навлизането на светски елементи и знания с практически характер било обусловено от развитието на градовете, нарастването на обхвата и обема на търговията, необходимостта от други знания за търговците и занаятчиите и от увеличаването на значението на деловата писменост.

Прицърковните училища се установявали главно в по-големите градове и по изключение в отделни крепости и села, където се е намирала църквата, обслужвана от енорийски свещеник.

Обучението в прицърковните училища се водело в притвора на самата църква, понякога в отделна килия, а в манастирите — в отделни килии при крайно примитивни условия.

Голяма и важна роля за придобиване на грамотност и образование имали манастирските училища. По-голямата част от представителите на българското духовенство постъпвали в тях на различна възраст, където придобивали своето образование. Това давало отражение не само върху подготовката им, но и върху тяхното поведение, възгледи и отношение към света и обществото.

Обучението обикновено се провеждало от един от образованите възрастни монаси с опит не само в книжовността, но и в богослужението. Главната цел на обучението е била подготовката на квалифициран църковен клир.

Църковният характер, съдържанието и формите на обучение от господствуващото схващане, че писмената и книгите имали божествен характер. Учението било смятано за път към по-съвършено богопознание, който не е бил за всеки, а само за малцина. За децата училищното образование било много трудно, мъчително и сурово, заради това малка част от тях били давани от родителите им да учат „четмо и писмо".

Децата на царското семейство и на столичното болярство били обучавани в дворцово училище при значително по-добри условия и по-различно отношение от страна на своите учители.

Учителят е бил смятан за „духовен баща" на своите ученици, а те за негови „духовни чеда". В манастирите и в манастирските скриптории учениците се стремели да подражават на своите учители, следвали ги навсякъде, а в книжовната си дейност строго и последователно спазвали техните наставления.

В прицърковните и манастирските училища се получавала начална грамотност. В тях се полагала основата, която впоследствие при желание и възможности служела като опора за по-нататъшно развитие.

Изучаването на азбуката, четенето, писането, молитвите и наизустяването на голям обем от Псалтира и Часослова са представлявали „венец на тогавашното словесно обучение" при получаване на първоначално образование и грамотност.

Началната степен на обучение обикновено е траела 3—4 години. Едва след завършването и по-напредналите ученици пристъпвали към втората по-висша степен на обучение. Тя се е състояла в четене, обяснение и тълкуване на библейски и богослужебни текстове, наизустяване на молитви, придобиване на умение за подготовка на материали за писане, преписване на отделни текстове, усвояване на църковни песнопения и тъй нататък. Втората степен на обучение била извършвана главно в манастирите с оглед част от учениците да се посветят на монашеското звание или да се подготвят за духовници. В голяма степен тя е била свързана с нуждите и потребностите на църквата..

Заедно с българския език и писменост в някои прицърковни и манастирски училища бил изучаван и гръцки. Известна част от българското монашество изучавало гръцкия език по време на пребиваването си в светогорските, цариградските и солунските манастири.

Стремежът на учителите бил да развиват у своите ученици чувство за естетика, хармония и музикалност. Особено внимание се обръщало на краснописа, на умението да се разположи текстът върху листа, на писането на заглавки, заставки и украсяването на ръкописите

За повдигане на равнището на образоваността и подготовката на българските книжовници твърде много са съдействували създаваните в отделни манастирски скриптории духовни кръгове. В тях обикновено обединителна роля играел най-образованият или най-опитният от монасите. Именно тези духовни кръгове са способствували за развитието, обогатяването и усъвършенствуването на българската книжовност и изкуство.