Второ българско царство

ЦАРСКИ ИНСИГНИИ

Особено силно изразено е това в периода на средновековието по време на Второто българско царство. След като България се освобождава от близо продължилото две столетия византийско владичество, започва процес на възстановяване на българската държавност. Братята Асеневци – Асен, Петър и Калоян поставят основата, на която по-късно стъпват останалите владетели от Второто българско царство. Особено голяма заслуга за утвърждаване на титлата на българския цар има Калоян, който с умели дипломатически ходове успява да извоюва титлата крал от папа Инокентий III, да получи корона и знаме, които официално признават владетелските му права. Макар самия папа да отказва да утвърди титлата цар, която се използва в българските земи, то Калоян я използва и затвърждава позицията на възродената българска държава на европейската и световна политическа сцена.

Съгласно действуващата през средновековието политическа теория българският цар бил считан за „божи помазаник". Смятало, че властта му произтичала директно от бога — тоест той бил „боговенчан". Тъй като титлата “цар” се равнявала на ромейските “василевс” и на латинската “император”, процеса на нейното утвърждаване бил дълъг и изисквал много умели политически ходове. Най-силно и ярко признанието настъпва при Иван Асен II, който започва да се нарича “цар на всички българи и гърци”. Това название не било случайно, тъй като по този начин се преследвали няколко много важни цели:

Царят представлявал самото общество – тоест един владетел, носещ тази титла показвал пред света, че повелява не само над териториите, които са били населени с негови сънародници, но и над земите на други народи. Тъй като в периода на Средновековието, Византия е била естествен враг на България, а нейните територии населени, в които се е говорел основно гръцки език, са били обширни, то това е било красноречиво свидетелство за имперските амбиции и стремежи на българските владетели. Самото осъзнаване от населението живеещо в пределите на гръцките (византийски) земи, че е подвластно именно на българския цар, е начин да се ускори процеса на неговото обединение и управление.

Като лице на държавата царят представял единството на народите живеещи в нея – когато едно общество, макар и състоящо се от различни етноси и религии се чувства обединено от една личност, като царя, то е по –склонно да действа заедно и без ненужни конфликти в посока на стабилизиране и осигуряване на просперитет на държавата.

Царят бил пръв защитник на православието – по този начин той демонстрирал пред света не само своето благочестие, но и се грижел за стабилността на държавата, като не допускал разпространение на ереси, учения и вероизповедания, които можело да разклатят много важните за населението от него време устои в църковната институция. Това било изключително важно и поради факта, че голяма част от обученията и образованието на жителите на държавата се извършвало от църковни служители.

Във всички изображения (върху монети, печати, стенописи и миниатюри) търновските царе са представени винаги с кръст, който държат в дясната си ръка. През тази епоха кръстът вече се превърнал в най-важния символ на властта и трофей на победата. Чрез това „победоносно дърво" българският самодържавец изглеждал винаги победител.

Знаците на царската власт били короната, престолът, червените ботуши, скиптърът, знамето, акакията и други. В тези чисто външни белези били заложени съществени елементи от владетелската идеология.

Царската корона се украсявала от четири скъпоценни камъка, които са в червен цвят. От двете страни короната имала специални приспособления към, които се окачвали тъй наречените „препендулии" — бисерни висулки, които се спущат край ушите. На тях имал право единствено управляващият в момента владетел.

 В лявата си ръка царят обикновено държал торбичка, напълнена с пръст (акакия). По монетите, печатите и миниатюрите тя е изобразявана като пурпурна кърпа, навита на тръба, която външно имала формата на свитък. Тя трябвало да напомня на владетеля, че е смъртен.

 След като вземел в ръцете си „царските знаци", владетелят сядал върху „богопазения и богохроним престол" на българското царство. Престолът се смятал за неотменима част от владетелската инвеститура. От някои изображения, които личат в царските монети и печати, както и от някои миниатюри, се добива известна представа как по-точно е изглеждал търновският престол. През XIII в. го изобразяват като обикновено седалище с два крака, богато украсен с бисери. По-късно се появяват облегалките към престола, а през XIV в. вече изображението на същински трон. В миниатюрите тронът е рисуван с високо облегало, в червен или златен цвят — в някои случаи седалището и облегалките на престола са облечени в разноцветна материя. Неизменно присъствува и червена възглавничка със златни пискюли от двете страни, която стои върху седалището на трона и върху която се разполагал българският венценосец. Тронът на търновските царе сияел най-вече с блясъка на златото.

Пълният комплект на царските символи се допълвал от скиптъра и знамето. Такъв скиптър, който завършвал с кръст подучил цар Калоян от папа Инокентий III в 1204 г. Знамето (хоругва) също се смятало за неотменим белег на царската власт. Най-точно описание на владетелското знаме имаме от времето на цар Калоян: изображението му представлявало не без религиозно значение кръста и ключовете на свети Петър.

Царската дреха - багреницата също била специална. Единствено владетелят и неговото семейство имали право да носят пурпур. Одеждата на българския самодържец била дълга и тясна, направена от златотъкан плат и украсена с бисери и скъпоценни камъни. В кръста била препасана с пояс, единия край който владетелят преметял през лявата си ръка. По този начин владетелят демонстрирал своя социален статут и се представял пред обществото на официални церемони, при посрещане на чужди пратеничества и така нататък. Великолепието на царското облекло и неизменно присъстващите до него символи на царската власт трябвало да покажат на онези, които се изправели пред него, че той наистина е богопомазан, получил правото да управлява не само държавата, но и да представлява своя народ. Царят бил наричан с много достойни имена и епитети, които целя ли да покажат неговото благородство, доблест, нравствени и морални качества, да го превърнат в образец на обществото модел, в който се оглеждала държавата. Царят бил неин защитник и застъпник, пазител на земята и на ценностите, които изграждали българското общество. Като такъв той получавал царските знаци, които не само го отличавали от останалите, но и които го задължавали да спазва определено поведение и норми, наложени в обществото.


18.9.2020 г.