Работна сила в селското стопанство продължавали да бъдат запрегнатите волове — даже основният данък се формирал на базата на земята, която можела да се обработи с чифт волове. Орната земя била усвоявана със значителни усилия. В началото изчиствали дърветата и храстите с помощта на огъня —т. нар. „требеж". След требежа земята се разоравала, след няколко дни това се правело още веднъж, а в някои случаи се препоръчвала и трета оран. Едва след тези подготвителни операции земята се смятала за готова за посев.

По българските земи преобладавала двуполната система, тоест всяка втора година земята била оставена да почива. За селяните скотовъдството имало не по-малко значение от земеделието. Българите отглеждали едър и дребен добитък част от който бил оставян да пасе свободно из планината.

Селяните заделяли по-голямата част от селскостопанската продукция за издължаването на царските данъци:

През средновековието течащите води се намирали под постоянен контрол. Най-ревностно пазели тези си права манастирите — грамотите дадени в тяхна полза строго запрещават „да се отбива манастирска вода" или пък „да се превежда вода през църковна земя". Водната енергия отдавна била впрегната в работа като най-често я използували за задвижването на воденици

Занаятчийското население било съсредоточено в определени квартали на градовете, като майсторите били обединени в професионални сдружения. Те строго регламентирали едно или друго производство и до голяма степен ще предотвратявали чуждата намеса.

Средновековните занаятчийски работилници се разполагали в леки постройки — предимно под навеси. Условията, при които работели майсторите били примитивни. Въпреки това произвеждали качествени изделия. Понякога работилниците били едновременно и „продавници", тоест в тях можело да се купи готовата продукция. Силно развито било грънчарството.

В големите градове и най-често в столицата Търново процъфтявало ювелирството — столичните майстори били с доказани качества, които ги нареждали сред най-добрите от този занаят.

С търговията по градове и села се занимавали специални посредници, които средновековните извори наричат „тръгяри". Те се подвизавали най-често по тъй наречената тържица и „панагири" (тоест панаири — б. а.), за които се споменава в царските грамоти. Най-прочути били годишните търгове по манастирите, на които се стичало населението от близки и далечни земи.

В черноморските пристанища хвърляли котва корабите на италианските градове републики — те плащали незначителна такса за стоянка на корабите. Понякога търговското съперничество между Венеция и Генуа излизало извън свободната конкуренция и прераствало в открити войни. Случвало се (например по времето на цар Теодор Светослав) българите да ограбят генуезки кораби, което довело до скъсването на търговските отношения. Според една дарствена грамота на цар Иван Александър на венецианците били дадени големи привилегии — те имали право да откриват търговски фактории (ложи), от които се направлявал вносът и износът.

В Исторически парк – гостите и посетителите могат да се насладят и да станат собственици на уникални произведения от кожа, грънчарски произведения или изделия от метал, които са изработени в духа на древните български майстори и занаятчии.