„Българин значи мъдър, знаещ човек“ (из писмената история на волжките българи)

До VІ в. прабългарите водят предимно номадски начин на живот. През втората половина на VІ в. и началото на VІІ в. те влизат в пряк контакт с Византия и постепенно възприемат по-уседнал начин на живот. Основен поминък на населението е скотовъдството. Добре развити са занаяти като грънчарство, ковачество, обработка на кожи и златарство.
Прабългарската войска е основно конна и се състои от всички мъже, годни да носят оръжие.
Около 660 г. на преклонна възраст умира последният владетел на старата Велика България – кан Кубрат. Най-големият от синовете му, Бат Баян, остава със своята войска в столицата Фанагория, за да удържа напора на хазарите, а останалите повеждат българските племена към нови земи.
Котраг поема на изток, където край бреговете на Волга основава Волжка България със столица град Болгар. Кубер преминава през Панония и се установява в Битолското поле (днешна Македония), а Алцек достига земите на днешна Италия. С основната част от българите Аспарух се насочва към делтата на Дунав, където, в съюз с местните славянски племена, създава новата българска държава, със столица Плиска. През 681 г. тя е официално призната от Византия.