За прабългарите най-важен бил родът. Всеки род носел името на своя създател. Сред най-известните са Дуло, Ерми, Укил, Кувиар, Чакарар.  

Родоначалникът – най-старият от рода бил длъжен да осигури изхранването на неговите членове, да полага грижи за неговата сплотеност и да поддържа боеспособността му, като осигурява в разположение на племенния вожд определен брой конници с необходимото въоръжение и снаряжение.

Родоначалникът не винаги бил военачалник на бойците от рода. След като той навършел определена възраст, неговото място се заемало от първородният му син. Правото на родоначалника на върховен съдник и правото му да принася жертви на върховният бог обаче оставали неизменни.

Пред родоначалника били поставени при равни условия всички боеспособни мъже и работоспособни жени. В негово подчинение се намирали и разпределените между родовете военнопленници-роби.

Сираците на загиналите в сражение воини, не били грижа единствено на вдовиците, а на целият род. Той полагал общи грижи за тях, и ги почитал като чеда на бойци, защитили честта на рода на бойното поле. Родът разделя не само славата и заслугите, но и позора, ако някой принадлежащ към него боец се опозори на бойното поле или побегне пред лицето на врага.

Семейството стояло по-ниско от рода. Членовете на семейството били първо подчинение на родовите закони и на волята на родоначалника.

Главата на семейството бил длъжен да осигури ежедневното изхранване на всички негови членове, жените и децата. Негово задължение също така било да подготви мъжката челяд за бой и лов. Най-възрастната жена в семейството отрано подготвя младите момичета за домакини, чиято основна грижа е приготвянето на храна и облекло. Но поради нелеките условията на живот, и честото отсъствие на мъжете по време на военни походи, жените също се учели да яздят и стрелят с лък, за да защитават своите домове.

Над рода стояло племето. То се образувало от разоряващите се родове. Отначало племенният вожд се избирал от родоначалниците въз основа на своите воински и лидерски качества. Постепенно след V в. След христа положението се променило Племенните вождове се превърнали във владетели – канове, чиято власт се предавала по наследство от баща на син или на друг близък сродник.

Върховната власт над прабългарските племена се упражнява от върховния кан (канас-сюбиги). Смятало се, че неговата власт идва от върховното божество, и между него и владетеля съществува магическа връзка. Ако богът отвърнел погледа си от върховния кан, тогава родоначалниците на племената имат право не само да го свалят от власт, но и да го убият.

Великият кан бил не само върховен военен вожд и управител на държавата, той е главен жрец и съдник. Думата му била закон, а приближените му били изпълнители на волята му.

Благодарение на своето добре организирано общество, следването на установените норми и порядки, оказване на взаимопомощ един на друг и подчинението си на волята на владетеля, прабългарите печелят редица победи и се разселват на огромни територии. Усилията, които полагали всички заедно в една посока, при реализиране на своите цели, се превърнали в тяхна отличителна черта. Предавана от поколение на поколение, тя се е пренесла и днес. И до ден днешен българските деца биват учени на историята за снопа пръчки стрели, който кан Кубрат дал на синовете си. По този начин се предават важни уроци през поколенията и наследниците на древните българи се учат, че успеха се корени в силата на здравото общество, силното семейство и задружните усилия, които полагат всеки ден.