Византийските писатели наричат прабългарските крепости αὐλαὶ — дворци и дворове. Оттам в българската научна литература се е утвърдило названието аул. От проведени археологическите проучвания в Североизточна България може да се изгради ясна представа за тези укрепления - центрове на административната и военна власт на българските владетели от периода на ранното средновековие.

Аулите представляват укрепени дворци. В тях е настанена войска и е издигната малка дворцова сграда. В някои от по-големите били разположени храмове на върховния български бог

Целта на разположените във вътрешността на българската държава крепости била да засилят отбраната на самата и да служат като щит пред столицата Плиска. Това широко укрепяване и разполагането на постоянната ханска войска в тях дава своите плодове през съдбоносното лято на 811 г. В своя поход срещу средището на България византийският император Никифор Геник се натъква на тези български крепости и въпреки, че превзел и изгорил много от тях, той не можал да унищожи ударната сила на българската войска. Благодарение на съпротивата на гарнизоните на аулите византийската войска се придвижвала сравнително бавно в българските земи. Благодарение на това кан Крум успял да изтегли основните си сили и да ги прегрупира, след което да даде отпор на ромеите и да ги разбие във Върбишкия проход.

Сред най-известните аули са този издигнат от хан Омуртаг на р. Тича през първата половина на IX в. Друг подобен бил Преслав. Преди да се превърне в дворцов център на българската държава по времето на Симеон, той бил част от отбраната на Плиска. Самата столица на първата българска държава в самото начало била аул, първоначално седалище на централната българска войска. Впоследствие след трайното установяване на древните българи тя се разраства, появяват се редица административни сгради, тържища, квартали, които му придават облика на град.

Един такъв ранен аул предназначен да охранява пътя между Плиска и Дръстър е открит и изучен частично при с. Кладенци, Толбухински окръг. Там не са открити следи от дворец в точния смисъл на думата. Първите жилища на обитателите му са били юртообразни постройки. Едва по-късно на тяхно място са започнали да правят землянки. Този аул представлява четириъгълник със страни 160—200 м. Укрепен е с вал и ров. Бил изграден на място, където е имало многобройни кладенци с обилни води в този някога безводен край. Това е придавало на укреплението особена значимост. Най-важно било ключовото му разположение точно на средата на пътя между централния онгъл Плиска и важната дунавска крепост Дръстър (дн. Силистра). Настанената в него войска имала за задача да защитава многобройните открити селища в речните долини, обърнати към Дунава между горите и степта. Самият Дръстър е бил включен в системата на отбраната на страната. За това свидетелствува българската апокрифна летопис от XI в., където е записано: «И този цар Испор (хан Аспарух) създаде велики градове: на Дунава Дръстър град»

Разкритите при археологическите разкопки части от крепостните стени на Дръстър показват, че българите на кан Аспарух са преустроили все още запазените части от старата крепостна стена и са ги достроили. Новите градежи са имали много внушителен и монументален характер поради, което в паметта на поколенията до XI в. се запазва, че хан Аспарух създал Дръстър град.

Аулите на българските владетели били израз на силата и авторитета, както пред собствения им народ, така и пред лицето на чужденците. Освен че защитавали държавата от врагове по време на войни и изпитания, те носели в себе си всички достижения на българската култура и дух. Домовете и сградите в аулите били украсени с дърворезба, орнаменти и символи, тясно свързани с живота и духовната култура на древните българи. Чрез тях населението, което живеело на огромната територия управлявана от българските владетели придобивало осъзнатост за едно цяло. Благодарение на тях и разположените вътре духовни средища, различни административни единици, поставените в тях триумфални колони от победите на българските държавници, процеса на консолидация и превръщане в едно цяло на древните българи и завареното местно население протичал леко. По този начин аулите спомагали за формирането на националното самосъзнание на българския народ.