Благодарение на строгата дисциплина и спазване на принципа на единоначалието българските воини са удържали своите победи над враговете.

В същото време самите войскови звания и титли, съществували в българската армия. Особено в периода на Първо българско царство, често звучат объркващо. Ето защо тук ще се опитаме да ги представим по един достъпен и хронологичен ред.

Таркан – това е една от най-широко разпространените титли, която се използва както сред древните българи, така и сред сходните им по него време народи на авари, хазари, алани и тъй нататък. Това е висша дворцова титла, която принадлежи на хора от най-близкото обкръжение на владетеля. Те обикновено са негови синове, братя или други близки родственици, които по силата на кръвна клетва или чрез брак са станали част от владетелския дом. Тарканът е знатен аристократ, който в същото време притежава определени правораздавателни функции, тоест той се явява и върховен съдия в поверената му област.

Тази титла се използва заедно с други думи, като целта е да се покаже степента на мястото, което заемат отделните лица във военната и административната йерархия на държавата. Тоест думата таркан в съчетание с втора дума показва възлагане на определени задължения – воински и административни на лица, които стоят по-ниско в йерархията.

Боила-таркан – тук обикновено става дума за един от шестте велики боляри, които са съставлявали великия съвет на кана. Боил-таркана винаги е бил част от семейството на владетеля – негов чичо, брат или син. Тази титла показва, че освен господар на голяма област и войска, нейния притежател е част от великия съвет.

Олгу-таркан – носителят на тази титла е бил управител на определена област от държавата. На него са били поверени войниците на няколко града и прилижещати им села. Той е налагал законодателната власт и волята на кана в областта. Един от преводите, които предлагат изледователите на тази думата ол, олгу е голям. Тоест това е голям – таркан, който се намира под боила-таркан, но зера-таркан и бори-таркана.

Жупан-таркан – счита се, че това е било аварското название на аналогичната българска титла (в случая Олгу-таркан). Вероятно тя е пренесена и възприета в българските земи, след като кан Крум завладява останките от Аварския каганат и го присъединява в България. Думата жупан или жупище означава област.

Зера-таркан – носителят на тази титла е бил предводител на определена войскова част, и съответно е налагал административни функции. Думата зера се свързва с определен брой воини, който е командвал зера-таркана. Счита се, че той е хилядник, тоест на него са поверени най-малко хиляда воини. На един зера-таркан са били подчинена управителите и градоначалниците (бори-тарканите) на няколко по-малки градове или села.

Бори-таркан – титлата се използва за градоначалник, командир на крепост. Неговото задължение е било да защитава повереното му селище, да поддържа гарнизона и да раздава правосъдие според действащите закони.

Калу-таркан – тази дума се използва предимно за лице, което е изпълнявало преди всичко законодателни функции в държавата. То е имало и определени военни такива, но от един момент с разрастването на държавата, и особено обединяването на народите и племената намиращи се в границите на Дунавска България, е възникнала нуждата от лица, които се занимават преди всичко със съдебни функции и разрешаването на определени спорове.

Алобагатур – това е висша военна титла в българската армия. Обикновено се прави аналогия с думата багатур, което означава храбрец, и думата алп-което означава пръв. Тоест думата в превод означава – пръв сред храбреците. Предводителят и вероятно е предвождал отряд от най-достойните и елитни воини на владетеля, които често са служили и като негова охрана в битките.

Багатур – в буквален превод означава - храбрец. Това е висша войскова титла. Получавали са я изключително смели и опитни воини, заради проявените заслуги в боя и качествата си. Носителите на тази титла са имали и други войскови и административни длъжности.

Например в надпис на кан Маламир се споменава за неговия хранен човек Чепа, който бил багатур-боила-колобър. Тоест въпросния чепа е бил боил, притежаващ пълномощията на жрец колобър, но също така и воин, който си е заслужил званието и мястото до владетеля със своите подвизи. Багатурите поемали на своите плещи ръководенето на военните походи, от техните умения и качества често се решавали битките.

Сетит-багаин (в някои случаи сетин-багаин) – това е българска войскова титла позната от инвентарен надпис на гръцки език. В него се посочва, че сетит-багаинт притежава 83 ризници и 70 шлема. Вероятно носителят на тази войскова титла е изпълнявал във войската функции на стотник. На него са били подчинени по-ниските по звание багаини – ук-багаини, бири-багаини и тъй нататък.

Багатур-багаин – това е отличил се воин, багатур, който предвожда отряд от багаини – тоест опитни воин, офицери. Вероятно това е било нещо като специален отряд. От оцелели инвентарни надписи става ясно, че един багатур –багаин предвожда около 50 бойци-багаини.

Ук-багаин – тази войскова титла се свързва с думата пръв или висш. Ук-багаините са били нещо като вид офицери с по-висш ранг във войската, които са притежавали и имали грижата за определено тежко въоръжение и определено количество воини. Близка до думата е и ук-боил, което показва, че двете са имали еднакви отговорности, с тази разлика, че ук-боила вероятно заради своя произход от средите на аристократите се е ползвал с определено старшинство. В запазен надпис от Мадара е посочено че ук-багаина разполага с 22 ризници

Бири-багаин – вид войскови командир на който са били поверени определено количество воини. Според запазен инвентарен надпис от Мадара се споменава, че бири-багаина притежава 22 ризници. Тоест този предводител води в битка около 22 тежковъоръжени конници.

В определена степн между ук-багаина и бири-багаина има равнопоставеност между броя на притежаваните ризници и вероятно задължение. Възможно е самата разлика в имената да се дължи на вида военни части, които командват – тоест тези, които предвожда ук-багаинът да принадлежат към челните отряди приближени до самия владетел, а войниците на бири-багаина да са част от редовата войска.

Зитко-мир – вид военна длъжност, ръководител на определено подразделение. В инвентарен надпис от Мадара е запазен текст, зитко-мира разполага със 17 ризници.

Багаин - самата титла без допълнителна дума включва определени пълномощия, но е свързана с нисък ранг във войската. Вероятно самата дума багаин се е използвала за предводители на отделни отряди обикновено събирани от опълчението, които не са били част от редовната войска.

Мерген – тази дума се е използвала за изкусните стрелци с лък. Тя е била едновременно и почетна и в същото време показвала техните качества.

Чигот – така са се наричали опитните воини-мечоносци. Те са представлявали самостоятелно военно формирование, служели са за вътрешна охрана на владетеля и са били част от неговите хранени хора. Преминавали са специално обучение.

Изброените тук военни титли красноречиво показват, че българския народ в древността не е бил обединение на група номади, а е имал добре изградена държавност, опираща се на традиции, принципи и единоначалие. Именно благодарение на строгата си военна йерархия, на спазването на реда българите не само успяват да пренесат своята култура в земите на днешна България но и за кратко да положат основите на своята нова държава и да я разширят.

В Исторически парк – гостите и зрителите на нашите спектакли могат да станат свидетели на пресъздадени в детайли воинско въоръжение и древни български обичаи и умения, демонстрирани от нашите реконструктори от клуб “Величие”.