Основаването на Дунавска България на Балканите вероятно е най-значимото събитие на европейския континент през VІІ век.
Първоначално ръководна роля в новата държава имат прабългарите. Те се налагат чрез притежаваните стройна военна и политическа йерархия, пренесен опит и традиции от старата Кубратова България.
Приемането на християнството през IX в. има съдбовно историческо значение, тъй като е свързано с учредяването на българската църква, разпространението на славянската писменост и еволюцията на държавата от ханство към царство.
Най-голям разцвет през този период придобива старобългарската литература. Достигналите до нас образци разкриват богатство на идеи, жанрово разнообразие и стилово изящество, които дават основание времето от края на ІХ и началото на Х в. да бъде определено като „Златен век на българската книжнина“. Това се дължи на традициите, създадени от учениците на Кирил и Методий и на техните школи – Плиско-Преславската и Охридската. Реформира се графичната система, постепенно глаголицата се заменя с по-практичната за изписване кирилица. Книжовниците от Златния век допринасят за окончателното утвърждаване на старобългарския език и на българската народност. България изпреварва много европейски страни по образованост на собствения си говорим език и става разпространител на богата и разнообразна книжнина сред другите православни народи.
Падането на Първото българско царство под властта на Византия през 1018 г. е следствие от дългите и изтощителни войни с Византийската империя.