Цар Симеон води и доста сериозни войни срещу вечния съперник Византия, които водят до огромно териториално разширение и поставянето му на равна основа заедно с византийския Василевс.

Безспорно най-големия военен успех, след който българския владетел затвърждава властта си и засилва влиянието дори и над териториите заселени с гръцко население е битката при река Ахелой. Тя е резултат от протичащи сложни процеси във взаимоотношенията между България и Византия.

Когато през 916 година Византия сключва мир с халифа на Багдад тя решава да насочи усилията си към българските земи и опасния съперник – цар Симеон. От Мала Азия в Тракия са прехвърлени значителни военни сили. В същото време, чрез своята подмолна политика Византия настройва сръбския жупан срещу Цар Симеон.

Уведомен от своите съгледвачи за струпващите се византийски сили, българският владетел на свой ред започва да събира силите си. Целта му е не само да спре враговете, но и на свой ред да нанесе контраудар, с който да реши веднъж завинаги конфликта. Цар Симеон започва преговори с печенегите. За целта той им отстъпва изоставените български владения отвъд Истър (Дунав). В тези земи вече отдавна са навлезли печенеги, кумани и унгарци. Симеон се решава да заплати тази висока цена и да отстъпи земи, които вече България не може да владее ефективно, за да се справи с Византия.

Войската, която е събрана от ромеите в Тракия е огромна. За неин предводител е назначен доместикът на схолите Леон Фока. Византия също води преговори с печенегите като разчита да прехвърли техните войски отвъд Истър и те да нанесат смъртоносен удар по България. Но когато флота от бойни дромони командван от великия друнгарий Роман Лакапин стигат устието на реката, те биват разочаровани. Печенегите спазвайки постигнатото споразумение със цар Симеон отказват да качат бойците си на техните кораби.

През това време цар Симеон настъпва с българската войска към разположената близо до анхиалската крепост византийска армия. Българите настъпват по прохода Берегава и през Лопушанския проход. От билото на така наречената малка айтоска планина се спуска авангардът на българската конница. Позицията и дава чудесна видимост към разгърнатата византийска войска. Цар Симеон заема удобни позиции от лявата и дясната страна на Айтоския проход и подготвя плана си да обкръжи и удари основното ядро на византийската войска.

На 20 август 917 рано сутринта, докато в ромейския стан цари затишие, леките български конници се спускат по ниските склонове на айтоската планина и удрят фланговете на противника. Византийците предприемат отстъпление, което е съпроводено с доста паника и безредие към западния бряг на реката.

Тогава цар Симеон лично повежда основната ударна сила на българската войска, който се състои от тежка конница. Българските воини се стоварват върху елитната византийска пехота и започва свиреп бой. Конят на цар Симеон е улучен от вражеско копие, но той бързо се качва на други и продължава да води атаката. Примера му въодушевява воините и те започват да притискат още повече византийците. Разделените византийски отряди постепенно губят бойния си дух. Настава безмилостно изтребление. Разположената недалеко от мястото на бойните действия византийска конница отстъпва безславно, без да се включи изобщо в битката. Пълководеца Леон Фока бяга в Месемврия. На бойното поле падат не само много войници, но и видни византийски военачалници и благородници.

Жертвите на византийците са огромни. Армията им почти напълно е унищожена, и хронистите в своите съчинения споменават за купища кости, които могат да се видят при Анхиало, където били посечени и обърнати в бягство ромеите.

След победата при река Ахелой българските войски преследват избягалия неприятел до Анастасиевота стена, където нанасят още едно тежко поражение на осмелилите се да излязат една нощ срещу тях византийци.

Победата при река Ахелой е изключително важна за цар Симеон. Малко по-късно през 918 година той се обявява за цар на всички българи и гърци, и издига български патриарх. По този начин българският владетел категорично показва на целия свят, че България е една силна държава, чието международно значение и влияние, култура и териториални граници могат да съперничат на най-могъщите империи на своето време.