Наложена от неговия баща княз Борис религията бързо се превръща в държавна и създава спойката, която обединява дотогава живеещите в територията на България племена и народи в едно хомогенно цяло, с едно самосъзнание и цели.

След пристигането на водените от Аспарух българи между тях и заварените племена започва процес на обединяване. Тъй като по него време всеки народ и племе е вярвал в свой бог – българите в Тангра, славяните в Перун, Лада, а някои от представителите на новата държава са били покръстени и приемащи Христос. Това създава едно различие в религията, спазваните обичаи и съответно начина, по който хората са гледали на света и как са го възприемали. Вътрешните конфликти възникващи на основа на вярата отслабват държавата. Типичен пример в това отношение са гоненията срещу християните по времето на кан Омуртаг от последователите на Тангра. Едни такива противоречия отслабват държавата и я превръщат в уязвима за удари от големия съперник Византия. Затова и княз Борис I се решава на така важната стъпка да приеме християнството като универсална религия в българските земи.

Християнизацията на българския народ е дълъг, сложен и противоречив процес. Наложена силом от владетеля, тя води до естествено противопоставяне на определени групи и прослойки от населението, които дотогава освен административна власт са притежавали и определени религиозни функции. Такъв е примера с първородния син на княз Борис – Владимир Расате, който се противопоставя на баща си в опит да се върне вярата на населението в старите богове и почитаните от народа многобройни природни обекти, в които и българи и славяни са считали, че са съдържали частица от божествения промисъл.

Християнската мисъл “Един бог, един цар, един народ” се оказва изключително важна за княз Борис. В онези бурни времена няма по-важно от единството. Той полага всички усилия народа му да се обедини в Християнството и се противопоставя в известна степен на съществувалите дотогава езически култове. В същото време българското християнство се развива така, че част от обичаите характерни на народните култови практики, преминават населението и в новата религия. По този начин се получава симбиоза между старото и новото. В същото време християнизирането на българската държава издига международния престиж на България пред останалия свят. По това време най-големите и силни държави са християнски.

По време на въвеждането на новата религия, Борис е принуден да приеме гръцки духовници и във всяка от седемте обособени административни области епископ е грък. В същото време княз Борис прави така, че тези епархии се основат в областните градове, където има поставени от него управители и войска. По този начин той упражнява контрол върху разпространението на идеи и политика от гръко-византийските духовници, които биха могли да отслабят населението и да го направят подвластно и подчинено на империята.

С течение на времето християнизацията променя дотогавашния начин на живот на населението. Променя се както мисленето на хората, така и техния бит. В страната се засилва строителството на черкви и манастири – новите духовни храмове. Тяхната украса в същото време създава работа на много майстори строители и скулптури. За строежа на църкви и манастири, България взаимства от достиженията на византийските майстори и ги приспособява към своите самобитни условия. Едновременно с това напредва със сериозни темпове преписването на книги на старобългарски. За да се реализира това се поръчват различни мастила, пергамент, украси и т.н. Това създава много допълнителна работа на по-малки производители и работници. Едновременно с това се развива усилно и търговията. Около черквите започват да се организират пазари. Продължава да се усъвършенства и размяната на стоки на пазарите. Постепенно освен размяна на предмети и късове благородни метали срещу стоки, в стоковото обръщение навлизат и различни видове златни монети, в това число византийски.

Благодарение на действията на Борис духовния живот в България укрепва и започва да се развива в нова посока Князът изпраща група млади българи, включително и сина си Симеон в Константинополо, за да се учат и да се подготвят за тяхното ново поприще. Той разбира, че в българската държава трябва да има духовници и просветени лица подготвени в самата нея, а не идващи или назначени отвън.

Княз Борис разбира, че във вярата е силата и полага изключителни усилия тя да обедини народа, за да може България с чест да защити името си и да получи достойно място на политическата сцена в него период. Благодарение на неговите всеотдайни усилия, по-късно синът му и негов приемни, цар Симеон създава своя златен век на българската просвета и култура и стига до момента, в който без да се притеснява от своя съперник Византия приема титлата цар.