Съюз, който обединява в себе си хора с еднакъв родов произход или няколко семейства свързани с близко кръвно родство, славяните наричат задруга.

Членовете на славянската задруга живеели заедно и задружно работели и владеели имот под управлението на един избран старейшина. Някои „задруги” достигали до 60 членове. Старейшина обикновено бивал или бащата, или най-старият брат. Той управлявал къщата и обществения имот, разпределял работите между мъжките членове на общината и работниците, решавал какво да се произвежда за продажба, какво да се купува покупка, пазел интересите на целия род. Старейшина извършвал богослужението и жертвоприношенията в чест на славянските божества. Той бил представител на своя род на общите събрания, в които се обсъждали родови и народни въпроси. Между членовете на общината съществувало равноправие. Земята, на която живеело семейството била общински имот, от който можели да се ползват в еднаква степен всички членове на общината. При задругата не съществували бедни. Всеки бил член на някое семейство, което се грижело да осигури неговото съществуване. Само онези, които били изгонени от семейния съюз като наказание за някое провинение били бедни. Ето защо при славяните понятията бедност и порочност означават едно и също, тоест според тях бедни са само онези, които са извършили престъпление и изгонени от задругата.

Положението на жените в семейната община било почетно. Най-старата от жена (домовница, стопаница) управлява всички жени в семейството и разпределя работата между тях. В славянските общини, когато мъжете били вън от къщи на работа настъпвало женско междуцарствие.

Няколко роднински семейства, които живеели в отделни селски поселища образували племе, а земята заета от племето се наричала жупа. Център на жупата бил градът — крепост на жупата. Славяните обикновено издигали това укрепление или посред блата, или на възвишение подобно на полуостров. От страната, където то се съединявало с околните височини било защитено с насип и ров, а от другите страни — със стръмни склонове. Всяка жупа се управлявала от един старейшина, който бил избиран от едно определено семейство. Общите дела на жупата се решавали в събрание от всички старейшини на семействата.

Понякога племената се обединявали за обща отбрана или нападение, ала това било за кратко. Щом минала опасността и/или приключел военният поход, всяко племе и задруга продължавало да се управлява по начина, по който решавали неговите старейшини.

Славянската задруга била спойката на обществото. И макар че славяните постигали забележителни резултати – като например военните походи, които предприели и обсадата на Солун, то в същото време липсата на централизация и самоуправлението на всеки старейшина водели често до конфликти и спорове, които оказало по нататъшно влияние на тяхното развитие. Въпреки това не може да се отрече, че принципът на задругата залегнал дълбоко в славянското същество продължава и до днес да е валиден. Обединяването на хората, за да постигат задружно високи резултати, да създадат нови неща в различни сфери и да допринесат за повишаване на добавената стойност за всеки един член на обществото, по своя вид всъщност представлява една форма на задруга.

Това задружно поведение и вложените неуморни усилия, за да се съгради едно великолепно творение е придобило реален облик в Исторически парк. Всеки гост и посетител може да види създаденото от обикновените хора, българите с истински сърца, които са обединени от идеята да съхранят своето минало и древно културно наследство.