Славяни

СЛАВЯНСКИТЕ СКЛАВИНИИ

Думата “Склавинии” е въведен от византийските летописци в края на VI в. 

Употребява се за отбелязване на съвкупността от територии заети от склавините, които се намирали по левия бряг на Дунава, тоест в днешна Влашка низина. Тогава река Дунав със системата си от крепости представлявал все още една сериозна преграда, която задържала до известна степен напиращите склавински маси.

В „Чудесата на свети Димитър” (в частта съставена между края на VI в. и 620 г.) като се говори за първото нападение на склавини и авари срещу Солун в 586 или 597 г. се споменават Склавинии:

Склавинията се възприемала като независимо славянско княжество, което се намирало извън пределите на съседните му държави. В началото този съсед бил Византия, която имала претенции върху териториите от двете страни на Дунав. Разбира се контрола на империята бил по-скоро на думи, отколкото реален, тъй като настъпващите многочислени маси от славини преселници прогонвала гарнизоните и завземала доскорошните ромейски крепости и селища. По-късно при пристигането на българите на Аспарух между тях и заселилите се вече трайно славини възникват определени договорни отношения. Кан Аспарух успява да наложи своя авторитет над славините, и дори измества и разселва част от тях, така че да защитават най-тревожните и опасни участъци от границита. Но славините макар и изпълняващи ролята на федера ти в новосъздадената държава Дунавска България продължават да се ползват с определени привилегии и запазват своето управление над отредената им земя. Неслучайно, когато говорят за съвместните действия на българи и славяни някои византийски хроникьори не пропускат да споменат, че армията се състояла освен от български конници и от съюзници набирани от околните Склавинии. Това уточнение показва, че племената, които са заварили българите при своето пристигане са имали достатъчно власт и сила, която да им позволи да продължат да се управляват самостоятелно и да имат своя земя поне още около столетие.

Последното споменаване на термина у византийските летописи се отнася за 809—810 г., когато Никифор I Геник наредил да се преселят в Склавиниите християни от всички теми. В 811 г. българите са набрали бойци от по-близките до столицата Плиска Склавинии, тоест съюзните племена, които влизали в държавната общност. Без съмнение, когато се изправя в решителната битка във Върбишкия проход срещу Император Никифор, кан Крум призовава под знамената си бойците-склавини — от териториите разположени около „Вътрешната област”. Това били без съмнение северите, седемте склавински племена (в които са влизали тимочаните, а вероятно и моравяните, преденецентите и други). Не е изключено във войската на кан Крум да са били привлечени опълчения и от по-близките до България Славинии намиращи се в днешна Македония. След превземането на Сердика в 809 г. българската държава е била вече установила с тях пряка териториална връзка.

„Околните Склавинии” били самостоятелни във вътрешния си живот, но подчинени на българският владетел по отношение на външната политика и военните дела на княжества на склавинските племена. Те са били разположени около „Вътрешната област”, която се намирала пряко под властта на хана и на прабългарите. Склавиниите съставлявали външните дялове от българската държавна общност. Те били населявани от племената на севери, седемте племена, които били заселени в низината между Дунав и Карпатите и в Тимошко. Тимочаните били едно от племената на славините, които свързали съдбата си с Дунавска България от най-ранните дни на нейното създаване и формиране

Склавиниите като административно териториални единици свързани пряко с българската държава се запазили може би до възцаряването на престола на Омуртаг. Новият български владетел провел административно териториална реформа, която целяла да централизира властта като намали влиянието на отделните представители на управляващата аристократична върхушка. Както сред българските боили, така и сред славянските князе. Създавайки системата на комитатите, той фактически премахнал самостоятелността на славянските склавинии. Макар големи части от българската държава да оставали населявани със славини, то вече никъде не се говори за същинска част на държавата и околните склавинии. Държавата България започва да се възприема като едно неделимо цяло. Не само от хронистите, но и от населението на околните държави.

Славянските склавинии макар и претопили са и станали част от българската държава са един много важен елемент, който изиграва трайна роля при нейното формиране. Създадените около два века по-рано от славяните държавни обединения и племенни съюзи се превръщат в здравата основа, на която кан Аспарух стъпва и изгражда своята нова държава. Въпреки че според хронистите неговите контакти и договори се свързват само със северите и седемте славянски племена. То няма съмнение, че тяхното население е съставлявало преобладаващата част от обитателите на Склавиниите ограждащи първоначалната Дунавска България. По този начин получавайки за съюзници и помощници едно многочислено население българският владетел е успял да разшири бързо границите на държавата си, и да използва целият ресурс, който му е бил подвластен, за да я укрепи, защити и изведе за кратко време по пътя на просперитета.

Самото поведение на славините – от записите на средновековните хронисти показва, че за самите славинии този съюз е бил от значителна полза. Въпреки това е трябвало да мине още един дълъг период, преди техните князе окончателно да приемат да изоставят независимостта си и да вложат усилята си и енергията си, за изграждане на една силна и успешна България.


5.5.2020 г.