Траките били силен и многоброен народ. Опита на Рим да ги сломи в няколко генерални сражения със своите легиони се сблъскал още в самото начало с неуспех. Затова римляните приложили добре изпитаната тактика “Разделяй и владей”. Римските военачалници и управители отнемали собствеността, която принадлежала на едни тракийски племена и народи и я давали на техните съперници – онези владетели и племена, които подкрепят Рим. По този начин се създали предпоставки за вътрешни конфликти и вражди между самите траки.  

Един такъв акт на римската власт бил отнемането от племето на бесите на светилището на Дионис и предоставянето му на одрисите. Тази постъпка била замислена като награда за одрисите, които се подчинили доброволно на властта на Рим. Тъй като царско-жреческия род на бесите владеел от незапомнени времена прочутото светилище, това се превърнало в повод за избухването на въстание. То имало силата на природна стихия.

Начело на въстаниците застанал Вологез – главният жрец на бесите. Светилището на Дионис се превърнало в център на съпротивата, а пламналата от него искра се разпростряла в земите на съседните племена. Бунтът бързо придобило обхват на всенародно въстание с изключително голяма за времето си продължителност – 5 години /от 16 – 11 г.пр.хр/. След като римските войски намиращи се в Македония се оказали недостатъчни да се справят с него от Рим бил изпратен Луций Калпурний Пизон с огромна армия. След продължителни и напрегнати сражения, въстанието било потушено на петата година от избухването му с реки от кръв.

Друго голямо тракийско въстание избухнало на територията на диите – тракийско племе, което от най-стари времена се отличавало с любовта си към свободата и независимостта. Като причина за въстанието се посочва нежеланието на траките да пращат военни набори в римската войска. Преди да се вдигнат на въстание диите изтеглили жените, децата, добитъка си в мъчнодостъпните скални укрепления и в планините Хемус и Родопи. След това изпратили пратеници при римския пълководец с предложение, че ще бъдат приятели и съюзници на Рим, ако той не взема в войската техните най-способни млади мъже.

Римляните не приели предложението на траките и обсадили техните планински укрепления. Въпреки храбростта и издържливостта, която проявили въстаналите дии, обръча около техните планински укрепления се затягал все повече. Оказали се в безизходно положение предводителите им избрали смъртта пред това да се предадат на врага. Водачите на бунта, които се наричали Тарзас, Турезис и Динис завършили своя достоен живот, като собственоръчно забили мечове в гърдите си.

Само един от водачите на въстаниците – стар човек се предал на римляните с част от обсадените –жени, старци и деца.

Жаждата за свобода и героичната съпротива на гордите траки впечатлила дълбоко античните хронисти. В своите произведения те не могли да скрият възторга си от доблестта и благородството на храбрите дии дръзнали да оспорят господството на всевластния Рим.