Преди много години на една народна учителка, Надежда ѝ казвали, ѝ се родил внук. Много го обичала и знаела, че безгрижните и постоянни игри в детстовото не биха му донесли съществени ползи, когато стане мъж. Трябвали му умения - като за начало четмо и писмо. Научила го тя да чете и пише и му отворила вратата към безкрайното пространство на книгите. Малкото момче обикнало книгите. Като станал юноша, обичта към тях не спадала. Напротив четял всеки ден и се криел в света на книгите, където реалността била по-красива, по-добра, по-приветлива и по-справедлива. В другата реалност - на истинския свят - имало често несправедливости. Майка му и баща му се карали, хората около него също често не се разбирали и дори се биели, други пък си хвърляли боклуците, където им лесно, трети рушали ежедневно, каквото им попадне. В училище пък имало деца, които тормозят по-слабите и беззащитни.

В света на книгите било различно - там царувала справедливостта, уважението, благодорството, вярата, отдадеността и истинската сила на героите - да създават и променят света около себе си.

Дошло време внукът на Надежда да учи в по-голямо училище и той искал да бъде там, където баба му работи. Въпреки че го обичала и се гордеела с него, и вярвала, че това, което тя дава на своите ученици, е най-доброто, тя отказала внукът ѝ да бъде възпитаник на училището, в което работела. Не искала той да се ползва с привилегии и да бъде „внукът на госпожа Надежда“, затова го изпратила в друго училище. Дала му един от първите примери за справедливост в истинския свят чрез действието си: „Човек дори и да има възможност, не бива да се ползва привилегии“.

С течение на времето баба Надежда възпитала във внука си родолюбие - обич към България. Внукът ѝ по него време бил изчел повече книги, отколкото връстниците си. Знаел за Левски, Ботев, Раковски, Хаджи Димитър. Знаел за робството и в него започнала да се наддига нужда да я защитава, да бъде закрилник на Родината. Дори съжалявал, че не бил роден в онова време, за да може да се пребори с лошите. Знаел, макар и от крехка юношеска възраст, че оттук-нататък, докато е жив, България ще я има. Тази негова нужда и обич скоро започнали да придобиват и физически проявления.

Започнал посвоему да търси и раздава справедливост. В училище защитавал по-слабите. На улицата и особено вечер защитавал жени от опити за блудство. Където окото му видело несправедливост, той бил там. От малък научил законите на улицата, на града и на лошите хора. Знаел, че за тях приципитие и ценностите в книгите не означават нищо и че на улицата законите са само едни - по-силният печели и оцелява.

Баба Надежда често му се карала, но тайнично била доволна, че внукът ѝ вече е мъж, който видимо се отличава с непоколебимост, неприклонност и ярко изразено чувство за справедливост. Дори често му казвала: „Ще си патиш в този живот! Не можеш да се примиряваш!“. В сърцето си била горда, че си е свършила работата, когато е бил малък - ценностите на живота му е предала с четмото и писмото.

По-късно внукът ѝ успял да разбере дотолкова света около себе и природата на хората - пак чрез книгите и опита в истинския свят, вече не бягал от него - че започнал да бъде създател всеки ден с малки стъпки. Създал успешна и съществуваща до днес фирма, която помага на хората да имат по-добър живот чрез правилно планиране на средствата си. Създал единствената на Балканите фирма за реконструкция на антични съкровища, на исторически възстановки, скулптура и живопис. По-късно мащабите и целите му обхванали цялата страна - искал да направи „икономическа инжекция“ на България и паралелно с това да приобщава всеки, който милее за страната и гледа в същата посока като него. Паралелно с това създал семейство и четири деца, а предаването на умения за организиране, ръководене и финансови постижения се простирало до хиляди хора. Как? На първо място чрез четмо и на второ чрез трудолюбие.

Крайната му цел днес се превърнала в това чрез уменията си и тези на съмишлениците си да въздигне цялата страна, да я направи по-добро място за живеене и да показва ежедневно стъпките, по които обикновения човек може да твори света около себе, защото всеки носи частица от Бог в себе си и богоподобен е този, използвал силата си, дадена му от Бога, за да твори! Обучава, помага, говори, приобщава, приютява всеки, който иска и е готов да се труди и справя с предизвикателствата на живота, за да я има България!

Баба Надежда била родом от Горна Оряховица и нейният внук бил Ивчо, повечето сега го знаят като Ивелин Михайлов - изпълнителен директор на Исторически парк.

Скоро тя почина и Ивелин Михайлов в знак на почит дава името „Надежда“ на кръглата кула в Исторически парк, така както преди хората са строели паметници в знак на благодарност и почит към някой, който е допринесал много за общото благо. Баба Надежда дава четмото и родолюбието на един българин, готов да брани истинските човешки ценности и страната си, докато е жив. „Докато съм жив, занм, че България ще я има!“ често казва той. Кръглата кула „Надежда“ се намира в непосредствена близост до Ефтимовата кула - историята за нея може да прочетете тук.

Екипът на Исторически парк благодари на баба Надежда, както и на внука ѝ Ивелин Михайлов, за това, че днес България може да се похвали с проект като Исторически парк, както и за възможността да бъдем част от създателите! Благодарим. Светла памет на баба Надежда.