Продължение - II част

Дунавски кръстоносен поход

Малко след завладяването на Търновското царство през 1395 г. неочаквана помощ от Запад вдъхва надежда на българите за прогонването на османците. След призивите и издадената була от папа Бонифаций IX е организиран кръстоносен поход под предводителството на унгарския крал и император на свещената Римска империя Сигизмунд. В него се включват рицари от разнороден произход, сред които френски, бургундски немски, италиански и английски. Измежду тях са някои от най-изтъкнатите млади благородници, изгарящи от желание да се докажат в боеве с неверниците.

Коалицията е подкрепена и от влашкия владетел Мирчо Стари. През юли 1396 г. западните рицари достигат до Буда и се съединяват с унгарските части.

Общата им численост е значителна, но между тях възникват разногласия относно предстоящия сблъсък. Надделява мнението за незабавна атака и през август войската се прехвърля отвъд Дунав. Иван Срацимир оказва пълно съдействие на кръстоносците, отваря портите на Видин и им предава намиращия се там османски гарнизон, който е избит. Настъплението продължава към Оряхово. Въпреки съдействието на местното българско население градът е превзет и опожарен. На 12 септември рицарите достигат до Никопол и го обсаждат.

В това време Баязид успява да организира наличните си сили и да се отправи срещу християните. На 25 септември двете войски се сблъскват. Ключова роля за изхода на сражението изиграва високата дисциплина на еничарите, които успяват да издържат на фронталната атака на тежковъоръжените западни рицари. Поражението над кръстоносците е пълно, в резултат на което Иван Срацимир е пленен и отведен в Бурса, където по всяка вероятност завършва живота си.

Варненски кръстоносен поход – 1444 г.

След призивите на папа Евгений IV в началото на 1443 г. започва организацията на нов кръстоносен поход. Като водеща сила в него се издига Унгария, а сред участниците има поляци, чехи, сърби и власи. Водач на войската е полско-унгарският крал Владислав III Ягело, подпомаган от Янош Хуняди. Първоначалният план е да се превземе Одрин, но бавната подготовка и началото на похода едва през есента осуетяват тази възможност. След преминаването на юг от Дунав войската постига няколко значими успеха над мюсюлманите. С помощта на местното българско население е превзета и София, но тежката зима и невъзможността да се прехвърлят старопланинските проходи принуждават кръстоносците да се завърнат в Буда. Мурад II изявява желание за мир, правейки редица отстъпки пред християните!

Те се съгласяват с тях и през лятото на 1444 г. между двете страни е подписано примирие за срок от 10 години.

Още преди подписването на мира с османците от лятото на 1444 г., Владислав III Ягело ясно заявява пред християнските си съюзници, че желае да поднови военните действия срещу мюсюлманите. След като клетвата на краля при сключването на примирието е обявена за невалидна от папа Евгений IV, нищо вече не е в състояние да спре подготовката. Съставен е нов план – този път войската трябва да премине през Дунавската равнина и да достигне до Черноморското крайбрежие, откъдето с кораби да бъде прехвърлена в Тракия и да нападне Одрин. По този начин се цели да се избегне преминаването на старопланинските проходи. Предвижда се също, докато кръстоносците напредват, част от флота им да блокира Проливите и да попречи на османците да прехвърлят войска от Мала Азия на Балканите.

На 1 септември 1444 г. кръстоносната войска преминава на юг от Дунав при Оршова. Съществуват сведения, че и Фружин подкрепя начинанието. Благодарение на изненадата кръстоносците преодоляват съпротивата на гарнизоните в множество крепости, но не и на по-значимите, в които османската отбрана не е сломена. Въпреки това придвижването им продължава според първоначалния план и в първите дни на ноември те вече доближават Черно море. Междувременно става ясно, че блокадата на Проливите се е провалила и Мурад II е преминал с огромна войска на европейския бряг. На 10 ноември 1444 г. кръстоносци и османци се сблъскват край Варна. Боевете се водят с променлив успех, докато необмислена фронтална атака на Владислав Ягело по посока на султана не довежда до гибелта му.

Останали без своя водач, християните са победени и единствено умелите ходове на Янош Хуняди ги спасяват от пълно унищожение.

Макар България да не е отправна точка на кръстоносните походи, те оказват огромно влияние над държавата. Тя нерядко се сблъсква с рицарите, а след установяването на османците гледа с надежда към походите им като възможност за извоюване на своята свобода. Така се стига до ситуация, в която участниците в тези походи често разграбват и опожаряват българските градове и проявяват негативно отношение към местното население, но въпреки това то широко ги подкрепя именно поради възлаганите на тях надежди. Дали в действителност България щеше да се освободи, или щеше да бъде поставена под друга чужда власт, дори при прогонването на мюсюлманите от Балканите, е въпрос изцяло в сферата на догадките, който няма категоричен отговор.

Източник- сайт "Българска история": https://bulgarianhistory.org/