Преди обаче заселилите се в малка Скития българи да се съюзят със славяните и по този начин да поставят началото на държавното обединение известно като Първо българско царство, се случва едно забележително събитие. Това е обсадата на Солун от славянските племена.

Причина за надигането на славянските племена срещу Солун става погубването от Византия на славянския княз Пребънд, който се готвел да вдигне народа си за борба срещу империята. Неговата смърт се превръща в пламъка, който запалва пожара на най-голямата обсада на Солун от славяните, продължила повече от две години (675—677).

Обсадата на цветущия византийски град започва през 675 г. с обединяването на племената на ринхини, стримонци и сагудати. В продължение на две години по суша и по море стримонците нападали източните и северните околности на града, а ринхини и сагудати — западните и крайморските области.

Организирането на толкова много воини и племена за този поход показва по категоричен начин, че макар Византия да смята славяните за варвари, които сеят опустошения в земите и те всъщност са добре организирани и сплотени особено, когато трябва да провеждат кампании от тоя род. Славяните, които са усвоили от земите на Византия много знания за строежа на обсадни машини и техника показват огромна изобретателност при тази обсада и създават големи проблеми на империята.

Тежката и продължителна обсада оставила Солун останал без храни, а населението живеело в постоянно напрежение. Отчаяните опити на жителите му да осигурят препитанието си и непрекъснатия недоимък довело до бягството на мнозина от обсадения град. Други драговолно се предавали в плен на самите славяни.

Въпреки, че Константинопол е зает с конфликта с арабите заплахата империята да загуби важния административен и политически център Солун, кара императора да изпрати към него определено количество кораби натоварени с войски и храна, които да подпомогнат отбраната му.

След като в продължение на две години славяните върлуват в околностите на Солун и прекъсват на практика почти всички пътища към него през 677 г, Те обсадили плътно самият град. В обсадата се включило и племето драгувити. Като се наредили в боен ред те поставили „срещу вратите огненосни оръжия и някакви съоръжения, плетени от пръчки, стълби, високи до небето, а също и каменохвъргачки, други приспособления от безброй дървени уреди и ново приготвени метателни оръжия.” Така описва обсадата един анонимен византийски автор в „Чудесата на Свети Димитър Солунски“.

Самият пристъп на славянските племена срещу крепостните стени на Солун бил предприет на 25 юли 677 г. Атаката започнала едновременно по суша и по море. В обсадата взели участие и някои други славянски племена, които не са споменати поименно.

Обсадата на Солун се развила по следния начин. Обсадните съоръжения били докарани плътно до крепостната стена. Бойните кораби и ладии на славяните също се доближили до стената. Започнал оглед на всички онези места, където трябвало да се извърши нападение. На втория ден надавайки бойни възгласи славяните щурмували града заедно с бойните машини. Една част от славяните настъпвали по суша, а други прекосили водните прегради по понтонни мостове от кораби и лодки. Славянските пеши отряди включвали стрелци, щитоносци, леки части, прашкари и техници на бойните машини. Града бил обстрелян с множество стрели и огнени снаряди.

По време на щурма славяните успели да изгорят една от градските порти като запалили пред нея голям огън и нахвърлили в него много дърва. Докато правели това, техните стрелци и копиеносци стреляли срещу стените, принуждавйки ромейските войници да стоят зад укритията си. Въпреки това желязната конструкция на вратата издържала, а ромеите успели да окажат достойна съпротива и да не позволят на сляваните да проникнат в града.

Щурмът на града продължил три дни, като славяните съсредоточавали своя на различни места. Най-сетне на помощ на града се върнали корабите, които били изпратени при велегезитите, като докарали много жито и варива. Тогава славяните се оттеглили на известно разстояние от града, като продължили нападенията си и устройвали засади. Същевременно те започнали да приготовляват нови обсадни машини.

Въпреки неуспеха на обсадата битката за Солун не била прекратена. Славяните продължили своите всекидневни нападения, устройвали засади в околностите му и нападали византийските кораби, които превозвали храна от Константинопол за Солун. Това те вършели „при островите и тясното море, при местата край Парион и Проконез” според неизвестния византийски литописец и историограф. Тези действия продължили през втората половина на 677 и през цялата 678 г.

Обрат във византийско-славянските отношения настъпил след 678 г., когато империята отбила нападенията на арабите срещу Цариград и могла да насочи силите си против славяните на Балканския полуостров. Военните действия на славяните били достигнали широк размах. Сега те не само застрашавали Солун и неговите околности, но заплашвали реда и спокойствието в самата империя. .

 Походът на византийците против славяните, както показва хронологията на събитията се осъществява през 679 г. Въпреки че славяните се приготвят да посрещат настъпващата ромейска войска в клисурите и укрепленията си покрай река Стримон, те се разбити. Много от техните предводители и видни воини загиват. Този погром слага окончателно край на славянските опити да бъде превзет Солун. В същото време поражението на славянските племена изиграва важна роля за консолидацията им с настанилите се в малка Скития, българи на кан Аспарух. Славяните се обръщат към тях за помощ. Това довежда до политическо обединение между българи и славяни, което по-късно се превръща в здравата основа, на която се изгражда Дунавска България.

Макар славянската обсада на Солун да се проваля, тя показва, че империята не е толкова силна, колкото изглежда отвън. Като се възползва от сключения съюз със славянските племена осигурява им закрила със своите конници, кан Аспарух успява да пренесе центъра на своята държава от мочурливите и бедни земи в областта край онгъла в земите северно от Стара планина. Славянската обсада на Солун от тази гледна точка може да се разглежда и като катализатор, който довежда до по-бързо и лесно консолидиране на двете общности – славянска и българска.